Всичко се променя,дори и славата!

Арнолд Шварценегер е направил снимка на самия себе си, спящ на улицата под известната си бронзова статуя и написал тъжно: "Как се променя времето".

Причината, поради която написал изречението била не само, че вече е стар, но и че, когато бил губернатор и отворил хотела със статуята пред него, служителите му казали: "По всяко време можеш да дойдеш и да си запазиш стая".

Оттеглил се вече от поста губернатор, Арнолд отишъл в хотела да си запази стая. Администрацията отказала да му даде стая, защото всички били запазени. Той си донесъл спален чувал и легнал пред статуята.

Посланието е следното: "Всичко е временно, но човек винаги трябва да спазва дадените от него обещания или да не дава обещания, които не може да спази".

                                                                                                 Арнолд Шварценегер

Рила планина-Сбъдната Мечта!

Началото на Мъдростта започва с желанието за нея.

Календарът,който ме Вдъхнови!
„Онази година (2016) Петя -жената, която ме вдъхнови да напиша един от романите си „Африка в моето сърце“ (който е преведен вече на три езика) ми подари календар, който е закупила  с цел набиране на средства - кауза. Календара изобразява всички 7 езера в Рила + изгрева. На него си записах важни рождени дати, но сега ще нанеса и тези дати 17,18,19,20,21 август 2017г. И го виждам всеки път когато се раздвижа из стаята. Та се замислих, дали това което съм си поставил пред очите и вярвам, че ще го постигна, то наистина ще се осъществи дори без  да се безпокоя, че може да стане?!
После предната седмица преди тази дата гледах снимки на мои познати, че са били там. Кметицата на Лясковец също е била там. Синьото от календара ми се набиваше на очи, а не знаех защо... Докато един ден не получих филма за Алекс Орбито – „Човек на Вярата“ (Man of Faith), а дори не знаех защо... го заслужих. Просто човекът изпратил ми го така е преценил. Невидими и неведоми са пътищата, както и способите на БОГ. Във филма се разказва за този свят човек, който извършва операции с голи ръце и т.н.Хиляди хора по тази Земя са усетили силата му, а той е толкова земен и същевременно ИЗВЪН-земен. Дори на 9-ти юли 2017г. в зала 1 на НДК е било представянето на филма (за което не съм разбрал). Над 2000 човека са видели документалния филм на „Списание 8“, благодарение на главния редактор Ганета Савова и режисьора Добрин Кашавелев и на всички знайни и незнайни, видими и невидими помощници.
Алекс Орбито-Снимка "Списание 8"
Та така, както достигна до мен този уникален филм, така и аз го изпратих на моята скъпа приятелка Мария(това е приятелка, която в знак на благодарност към осъществяване на мои мечти я посветих в Рейки Мастърска степен на 16.11.2016г) . Точно на нея и бях казал преди време, че ще ни търсят от различни Алианс-Сдружения като лечители и мен вече ми пратиха имейл с точно такова предложение. Аз нямам нужда от обединяване, а от фронт за работа. И от филма, който и пратих тя видяла, че Алекс Орбито е бил на Рила и е играл Паневритмия накрая. Така тя се вдъхновила мигновено от това, което е видяла и проверила кога е тази сбирка. Оказала се, че е скоро на 19-ти август – събота и предстои да се случи. Така се обади и направо ме предизвика с предложението си... Ха, ти да видиш, си казах аз. Това малко ми прилича на „отпуска“ от Вселената с цел някаква награда за добре свършена работа. А аз дори не я планувах заради другите си специализации, които предстоят. Но пък избрах този избор и сега остава да се случи. Нищо, че вече явно се е случвало всеки ден поглеждайки календара и представяйки в съзнанието си, какво ли би било, след като съм вече там?! Най-вероятно зарядът и магията на Планината не е за изпускане. През последната една година от как изкарах Метода Силва, колко много неща реализирах и случих, а сега и това... О, Господи благодаря ти. Както се шегувах с този лаф „няма как да е по-добре“, сега се заигравам отново. Явно има защо Енергията, с която работя да ме поведе в планината, за да се заредя, защото явно ме очаква нещо още по-голямо...“
                                        (Извадка от дневника ми-петък 11.08.2017г)

Тишината може да се тълкува като Самота или Свобода!

...Така след тази кратка предистория е време да „тръгвам“ най-накрая. И така, на рейса и в София. Оттам на баница с айран и се умножихме в трима, и тръгнахме към Рилския манастир. Защото пък 18. август. 2017г. е „някакъв празник“ на манастира със заглавие “Успение на Св.Иван Рилски“... Дали той „е успял“ не знам, но ние успяхме да отидем там...

Още преди да тръгна в седмицата натам към Рила, сключих договор с „от Другата Страна“ всичко да се случи по-най добрият начин за всички страни от пребиваването ми/ни в чуждите земи...

Още с пристигането си пред манастира, преди дори да се питаме, къде ще спрем, излезе кола от мястото си и един полицай направо ни посочи мястото му. Воала ли до-чуха ушите ми. След това влязохме вътре и разгледахме мрачния свят на християнството. Запалихме свещи (нали така правят всички), взех и вода за скъпите ми същества, записах над 12 имена за четене за здраве. После посетихме и музея в манастира и видяхме неща, които не се срещат никъде, като Рафаиловия кръст с миниатюрите изработен от монах Рафаил за цели 12-сет години...(но да си призная не „изгарях“ от желание за среща с тях).

Времето там беше ветровито и слава Богу, защото идвам от място където жегите през август са сериозно изпитание...

Очите не спират да разглеждат тия величествени рилски възвишения,
защото те не бяха ги виждали до сега... Притаявах дъх доста често и въпреки, че слънцето ми блестеше на моменти, то гледах с насълзени очи... но гледах. Сигурно събирах спомени, докато изживявах нещата на живо – сега. Но и тук „панаира на суетата“, която цари както на другите места е  епидемия и никой не я забелязва... докато охраната на манастира не започнаха да спират жени с къси гащи,разголени потници и деколтета и не ги помолят да се закрият, защото това не е заведение, а манастир. А те горките като попарени гледат и се чудят, „какво а-дже-ба става тук“ и защо ги спират... та те така си ходят навсякъде, нали е моде-рно!!

Следва продължение... 19-ти август е 231-ят ден от годината според Грегорианския календар (232-и през високосната).Остават 134 дни до края на годината.

Оттам направо заминахме в посока Рилските езера... Само, че не се стига толкова лесно до там. Защото като страж стои село Панúчище с криволичещия си път. И така нетърпеливи пристигнахме близо до лифта и започнахме „като жадни“ да попиваме от обстановката, да гледаме, какво се продава, кой какво предлага и нещеш ли стигнехме до най-важната информация, която бе златна възможност. Тя бе предоставена от охраната на лифта: „утре лифта ще бъде отворен в 6:30, и ако искате за да не чакате на две места, по-добре си вземете сега билети за него!“ Безценно е да ползваш джокер директно от човешкия източник. Взехме ги „тия хартийки“, които щяха да ни дадат достъп до по-високата цел Рилските езера... Но разбрахме, че имаме и други избори: да се возим на джипове до там, или да ходим пеша...Три възможности, една цел-езерата. Но другите два избора дори не влязоха в обсега на желанието ни. После посетихме лекция от 18 часа - на гост от Италия Паоло Коралини - “Единно семейство - традиционно Айкидо” в рамките на Международен Симпозиум Седем Рилски езера от 18 до 20-и Август.

Така в подножието на лифта открихме  заведение с дървени палети отвън и
направо седнахме на тях. Оцених какво е да ядеш от лясковските домати, които бях произвел и донесъл за подарък на моята скъпа приятелка Мария и Тодор. О, Господи толкова свеж въздух, такава свежест в доматите и сандвичите, че... „муаш“ като невидял. Скри се слънцето и стана кучи студ. Рязко се сетихме за шапки, ръкавици, качулки и такива уютни материи, които да „ни спасят“ от тънкия вятър, който през деня разхлажда, но вечерта сковава в прегръдките си. Последва организация на спалното където щяхме да спим. Можеше и под звездите да е, но... не си ли екипиран за това невидимо изпитание сутринта(ако въобще е мигнал човек), ще е на шушулка и надали би искал да прави каквото и да било, след това. За това ние бяхме авантюристи и „спахме“ в колата огънати като пашкули, за да полетим сутринта по склона като пеперуди. Заигравам се с пеперудата, защото два месеца преди да тръгна на там започнах да пиша продължението на романа ми „МАХДИМ -2“. Вътре описвам една история с пеперуда, която ни запознава с царството й. Та такива ти ми неща. Ако може да се нарече спане в кола, да случи се, кой хърка, кой мърка, спомени оставихме и през нощта. Изпреварих алармата и станах в 5:25. Станахме рано за да можем да се „организираме“ и да „хванем“ лифта като първи. Е, не успяхме да сме първи но поне бяхме от първите 15-сет. Видях, че хората масово си слагат раниците не отзад, а отпред... а после разбрах, че това се прави за да може като се качиш на лифта да си се настанил стабилно...Човек се учи й когато гледа „другите“ какво правят и извлича, полза, ако му е от полза... ще го помня това свежо, студено утро, когато: бях си сложил кецовете, ръкавиците, и качулката на суитчера и тръпнех от вълнение и хлад на опашката, която зад нас растеше главоломно...

И пуснаха лифта. О, Боже, къде отивам? Какво ще видя там?! Как ли ще пристигна?! Все някакви питанки се обособиха в главата ми крачейки и чакайки лифта да ме „подбере“. Да защото той не спира да ме чака (само мен), а минава подбира и заминава и идва следващия на някаква реголярно разстояние. Но мен ме „догони“ някаква жена. И хоп както си мислех, че ще бъда сам, то сме двама. И след като се представих с: „майка не ми дава да говоря с непознати, за това е редно да се запознаем-аз съм христо от лясковец“ и си подадох ръката... и се запознахме. Някак разговора започна, а докато пъплехме с лифта нагоре се появи от ляво на нас и изключително червено-жълтия диск наричан Слънце, и сумиращ началото на деня ни с Изгрева си, като жива благословия. Бяхме толкова близо до него, а всъщност сме толкова далече... И както си говорехме, жената чу някой неща за мен, и се разплака. Наложи да се извинявам, че „тя бе докосната“ от думите ми... О, Господи, докосването работи...и тук на 1200м н.в. Благослових я малко преди да слезем тихо и пожелах Светлина по пътя. Да няма как да знаем ние за кого сме като истинска благословия и кой за нас е такава...(а после моите приятели които бяха зад мен на следващата седалка ме питаха, какво става, че виждат тази жена да плаче слизайки от лифта-стряскащо си е?!Разказах им, какво преживя тя и сигурно „е подозирала“, за това е бързала да седне с мен в лифта. Кой знае! Да вярно е 15 мин се изкачвахме но след като тя разбра и усети енергията ми и ме хвана за ръката усети, че е гореща. (Да аз също „греех“ и с това докосвах мълчаливо хората). Така като свърши изкачването с лифта, се озовахме в подножието на хижа „Седемте езера“ и оттам се откри още по-голяма гледка водеща нагоре. О, Боже... започва катеренето с раницата на гърба. Тъкмо тогава осъзнавах, че в главата ми се активира брояч, който започва да отчита, кое наистина ми е нужно че го нося, и кое не, но съм го взел, за да ми тежи, защото мога да го нося... И да съжалявам, вече е късно, за това ще съм в ролята на мулето и ще демонстрирам „катърските си“ качества да мъкна...

(От хижа „Пионерска“ в Паничище до хижа "Рилски езера" през 2009г. е пуснат седалков  лифт с денивелация от 1580м  надморска височина на 2100м за 16 минути. Лифтът помага да се избегне най-стръмният участък по маршрута към и от Седемте рилски езера.)

"Болен лифт" здрави хора носи!"

Там вече имаше хора посрещащи изгрева под съпровода на цигулка-Дъновисти. „Хвърлих им едно око“ и прехода започна. Все повече хора слизаха от лифта и се устремяваха нагоре като нас. Пред нас хора, зад нас също. Нагоре времето става студено, но на мен ми стана топло. Съблякох се по потник и така ходих до езерата чак. Ходенето е любопитно защото поставя на изпитание както сърцето, така и очите(защото виждам това за първи път), съзнанието ми се разтвори и забравих буквално кой съм. Само вървяхме и снимахме. Пиехме вода и крачехме. Някъде „на върха“ до табелата на едно от езерата ме настигна Иван-човекът от Горна Оряховица, от който купувах най-ценните си книги. Една от тях бе Автобиография на един йогин“ на Парамаханса Йогананда. Здрависахме се, докато той с изненада ме попита какво правя тук? А аз шеговито го „поведох“ като му казах, че се разхождам... случайно попаднал тук. И както си мислех, че точно тук няма как да ме познае някой, то се оказа че Вселената ме опроверга отново и отново, защото той е последовател на Дънов... А точно днес на 19.август Дъновистите отбелязват според тях настъпването на Божествената
Слънчева Нова година. Е, добре така да е, ще я посрещаме...

Вървяхме ли, вървяхме. Много ходене, много вода и пот, Слънцето започва да пече, гали ни с лъчите си... и пак ходене и пак чуваш оттук –оттам хем наша, хем чужда реч... Така с хиляди крачки, и също толкова удара от сърцата ни се озовахме до езерото Бъбрека  - 2282 м. надморско равнище. Веднага отидохме до него и аз си измих лицето, и там записахме посланието ми към фризьорката ми, която „ме бе видяла“ в думите си, как правя това. След това се разделихме и аз отидох на малкото хълмче над езерото и седнах. Там извадих молива, гумичката и платното си и започнах да поставям първите щрихи  от гледката пред мен - езерото Бъбрека. Заедно с това снимах за да мога да нанеса цветовете след като се върна. Отдадох се след това на медитация и съзерцание... като осъзнах, „колко съм малък“- като прашинка от плажа на живота. Направо се само-забравих пред това величие на (Шанг)Ри-ла. Сякаш това изчисти или изтри някакво място в мен, за да мога да получа още дарове от Вселената. Може би това също бе дар, за който бях дошъл точно тук, като лечител, защото знам, че в пълна чаша няма място за нищо, каквото и да е то (освен утайка)... Още един повод за благодарност...

Имам вяра, че мога да постигна всичко, което пожелая - и получавам цялата помощ, която ми е нужна, когато ми е нужна. Просто за мен е важно да не се отклонявам от целта си, да бъда последователен и постоянен. Както и да не обръщам внимание на ония, които ми се смеят на мечтите.

...А те отишли "да играят" Паневритмия, мислейки си, че някой ще ги пусне... Уви, не се отнесли с тях подобаващо... не са си „платили членския внос“... Така, идеята тръгна оттук да се види и участва в наследството на Великана Петър Дънов, а всъщност "наследниците му", какви ги вършат. Обезсърчават хората, които искат "да опитат" Дарът му. Жалка картинка! Последва фотосесия и моята първа инициация на човек в Рейки на Рила малко над езерото Бъбрека. Така Тодор получи своят Дар и вече е Мастър. Той е шестият иницииран Мастър от мен, за тези 4 години от как си служа с Рейки. С живот и здраве да си го ползва и да служи на човечеството. Защото това
учение не е само за „богоизбрани“...

Последва слизане и обяд в хижата „Рилски езера“, а оттам на лифта и надолу към колата... После кафе и анализ... до рампата в кафето. Не бързахме - признавам си да тръгваме, защото това място е изключително и ме освободи (а може би ми додаде „Гигабайти“ за да запиша още неща в книгата на живота си-кой знае).

Така сбъднах още една своя мечта от дете... Но съм признателен, че едва сега се осъществи, защото съм много по-осъзнат и намерил себе-то си...




Сбъдната Изложба-мечта: "20-сет Години Тишина"

1. „Пътуващият монах в планината

...Скова ми дядо първата рамка на която нарисувах „първата картина“ – Пътуващ монах в планината“ ’95-96г. Като си мислех, че е „достатъчно“ само да се опъне чаршафа, както когато си оправяш леглото... И ето не знанието ми до какво доведе. Картината най-вероятно ще я видите в изложбата като поредната тук и ще я разпознаете... Но пък според мен не е необходимо да знам всичко за океана, за да мога да плувам в него!

Явно самобитния и самороден талант като моя не всеки път има нужда „да се шлифова“ по начина, по който всички го правят, за да прилича на картофено суфле. Но въпреки това той има нужда да се запази автентичен за да може да се възпроизведе и полети като птица, като се освободи от помията, която го дърпа надолу, въпреки, че ме убеждаваха, че „творец къща не хранел“. За това и много „хора“ останаха в онова време, което харесваха пред мен произведенията ми, а зад гърба ми „тайно в началото“ са ме мразели за дето „аз мога, а те не“... Явно и малкото „самохвалство“, което съм показвал им е идвало „в повече“ понеже „те винаги са се мислили за повече от мен“. Исках, колкото и не скромно да звучи всички хора да могат един ден да виждат нещо свое в картините ми и може би така да ги купуват. Може би, кой знае! Така си мислех, че е редно да се стремя да привличам внимание, а не да бягам от него. Никога не съм вземал такива категорични решения и да се опитвам „да променям“ живота си като се „науча“ да угодя на някого... Може би тук са започнали и някакви трансформации  в душата ми.


2.„20-сет години Тишина“ – картината рисувана с клечки.
„След тази „успешна творба“ дойде ред на по-голяма порция. Сковахме по-голяма рамка с дядо, по която бе изрязан кадастрон и закован с кабърчета (следваща фаза в „еволюцията ми“). Така това произведение едва тия дни на Цветница-2017 даде заглавието на изложбата ми: „20-сет години Тишина“, както и самото име на картината. Защото времето което отмина от създаването на картината  е цели  21 години. И е напълно нормално и самата картина да наследи името на изложбата!


‘96г. я рисувах с клечки от кибрит и една малка четка. А дори не знаех, какво правя в ония дневни времена. О, Боже... дали това е „правилно“ не знаех - признавам си, но схващах, че ми се получаваше и колкото повече и се отдавах, тя толкова повече ми се разкриваше-като картина. Лятото на 96г. другите деца играеха, викаха под прозореца ми, а аз само-заточил се в стаята си, създавах нещо... Нещо голямо за мен. Така не зависимо от формата на „успеха ми“ малък или голям в онзи миг, той не изискваше усилия, или старание, но получи цялата ми отдаденост при сформиране на мечтата ми... да завърша тази творба. Направих го преди 21-сет години.


На-Рисува-НА Любов!

На-Рисува-НА Любов(Кентавъра с голата жена)

Мислех си, че на 17г.(през 19997г.) съм се уморил да търся жена, която да обичам. Да мислех така, но какво ли съм разбирал „от жени“ и физическа умора.

Но на 13.10.1997г. нарисувах картина изобразяваща Кентавър с крила и тяло на мъж,който лети,a на корема си е подбрал жената на сърцето си и летят в синхрон и екстаз. Странното усещането, което се бе създало в мен е,да обичам някого още преди да съм го срещнал. Преди 20-сет години оставих картината и всички пътища към нея-не-извървени. Този букет от помощ-ни-ци тайно се надявах, че ще напаснат желанието ми. Но... 20-сет години минаха от рисуването на картината(в днешната 2017г.). Е, няма да крия, че точно по средата на десетата година въпросната жена се появи през 2007г. Сякаш Бог ми я изпречи на пътя, и се срещнах с нея, а бях забравил за картината, която бях нарисувал, и какво бях закодирал докато я рисувах. В една от главите на романа ми „Силата на пръстена“ съм написал: Години наред се изморих да търся жена, която да обичам. Мислех си, че ще ми е по-лесно в живота, когато имам някого до себе си! Някого когото да не ми се налага да мога, а действително да обичам, и просто да го осъществявам- всеки ден. Не знам защо ме върна чак до средновековието това усещане за любовта ми към тази жена, когато сложих този пръстен. Най-вероятно от там датира импулса ми към въпросното желание с име-жена. В онази крепост, която беше изградена с години, за да пази от нашествениците народа ни. Никоя друга не е успяла да я замести. Независимо, че са се опитвали да ме отдалечават от мислите ми към нея, когато са проследявали с очи, облачните ми следи.И все пак никоя не е успявала, да ангажира цялото ми внимание и сетива към тях самите... Защото не са можели да правят сладко от смокини.“

И сега когато мина толкова време се замислих: „Как бе възможно да нарисувам картина, която да привлече толкова силно Любовта на живота ми?“ През годините научих много от живота, че чувствата ми са в основата на цялото това привличане заедно с търпението. Силата на енергията ми, която съм задействал, е била достатъчна да се отворят вратите на Любовта, за да може тя да влезе през тях. (И буквално през врата влезе Тя, когато дойде  да се запознае лично с мен през 2007г.). Така установих, че голямата ми воля е променила мисълта ми в енергия, която се върна отново към мен, когато видях очите ѝ... И знам, че  човек като мен намери щастието си, като спря да го търси и започна да го създава, служейки! Оттогава досега служа на тази жена, в чийто коси Слънцето бе спряло, по най-добрия начин, чрез докосване, цяло едно Десетилетие.


Така тя отново с присъствието си в сърцето ми бележи и тази Изложба наречена от мен: „20-сет години ТИШИНА.“ И ми помогна за пореден път да се слея с по-голямата картина, и да се превърна в самият път! А тази изложба сега е едно от най-добрите неща, които някога са ми се случвали от много време насам. Въпреки, че тази година ми се случиха много хубави неща и ще се случват още.
Фотограф на цялата Изложба:Мирослав Маринов

Pinta,Nina,Santa Maria!

Пинта,Нина,Санта Мария (Pinta,Nina,Santa Maria);


Авторска Картина рисувана '97г.
Малко след като през 1994г. за първи път чух албума на Enigma “MCMXC a.D.” от ‘90г., и започнах на усещам,че съзнанието ми разкроява и отделя определени сегменти от дадени звуци.
Така  ми акцентира върху това,  че мога да разделям и изваждам заслушвайки се в определени тоновете, но пък доста често изпусках цялата песен заради акцентите и точно тогава се усетих, че слушам тази музика със сърцето си, а не чрез разума си. Въпреки, че слушалките са в ушите ми и директно без всякакъв филтър музиката стигаше до мозъка ми. Освен това малко след това чух и албума на
VANGELIS-1492:Conquest of Paradise. (Завладяването на Рая). Бях пленен буквално от тази музика. Съзнанието ми автоматично започна да се отклонява и да се рее. Така проучих през годините, че тази е музика създадена от гръцкия композитор Вангелис. А този албум е саундтрак към филма „Завладяването на Рая“ или по-точно във филма се разказва, как през 1492г. Христофор Колумб открива Америка в главната роля – Великия Жерар Депардийо. И така последния инструментал от албума му е озаглавен Пинта, Нина и Санта Мария, които се оказаха корабите, които са пътували до Америка. Може би това даде старт на моята одисея да рисувам кораби. С единствена малка разлика, че не съм имал никога желание да слагам на платната на корабите ми - кръстове, понеже моите кораби не принадлежат на ничия църква. А чисто и просто музиката, която ме извади от контекста и ме прибавяше много често другаде... в друго време. И ми подсказа, че преди да тръгна да търся нещо по света, аз трябва да го намеря в себе си. Защото какво е необятната морска шир за една вечно търсеща душа, каквато съм аз... така създавам и творя своята история.