Уроците на Рамос-"червения" Водач...


                                                     Глава – 16
Заради оазиса Тозéр разбрах какво е да си жив...

Толкова се бях отчаял от живота и монотонността му, че не знаех какво правя в един момент. А в друг вече ме подмяташе мнението на друг за моя скапан живот. Така реших да се срещна с един човек, който ми препоръчаха да открия, въпреки че не беше лесно откриваем поради една причина. След като е променил живота си, не стои на едно място, защото е отрязал котвата на своя танкер и „Водата на живота“ го отвежда където си поиска. С това изкарваше своята прехрана и помагаше на хората да се „събудят“ от вялото ежедневие и съживяваше онзи ярък пламък в очите им, който е бил когато са били млади, зелени и са мечтаели непрестанно.
Така го търсих две седмици подред, но безуспешно. Никой не знаеше, че го няма, защото никой не се интересуваше от него в града. Оказа се, че той отново е на пътешествие, за да прекара своята група, която му е платила цяло състояние, за да ги извади от житейската дупка, в която изпаднали заради работата зад компютъра в офисите им.

На 14-тия ден отново отидох там, за да го потърся, защото си мислех, че той рано излиза и късно се прибира-преди наистина да разбера, че той веднъж като излезе се прибира чак след 14-дни. В първия миг се замислих, че този човек е луд да остави домът си без надзор за толкова дълго време. Не знам защо така сметнах веднага.

Седнах на една пейка от отсрещната страна на прашния път под едно дърво. Добре, че беше то, защото наистина този ден жегата беше непоносима и си взех термоса с вода! Нямаше как да знам, че чакането ми ще бъде цял ден до следобед. Към 16:30 часа видях една кола да се задава и да спира точно пред вратата на въпросния човек. Вратата на вана бавно се отвори и първо се чуха някакви поздравления, а след това и някаква голяма раница опря земята. Когато вана тръгна видях един човек с нещо като кърпа на главата, само че омотано няколко пъти на главата и няколко пъти на вратът му. Наистина ме обзе някакъв страх, защото не знаех как да се обърна към него. По едно време краката ми станаха толкова тежки, че едвам ги отлепих от пейката, за да тръгна към външната врата.
Дълго време правих крачките, защото не знаех, какво да кажа като почукам на вратата. Краката ми тежаха, а аз бях плувнал целия в пот. Чудех се как да се появя в такъв вид пред този човек. Нито знам какъв е, нито нищо. Просто си спомням как един друг познат ми каза, че ако искам да се откъсна за малко от тази житейска реалност да търся Рамос-„червения“. Ето, казах си, как се озовах тук. Започнах да чукам по вратата, но никой не излезе. Седнах на стола на верандата и зачаках. След 2-3 мин отново зачуках по вратата и от вътре се извика, че трябва да изчакам. Дълбоко въздъхнах и зачаках. Измина половин час докато той се появи и отвори вратата. Беше с гола глава, едър мъж облякъл късите си бермуди и беше още мокър. Попита ме какво искам, че го безпокоя, защото тъкмо си вземал душ и много мразел някой да го притеснява особено когато две седмици не се е къпал нормално под душа си в къщи.
Поглеждайки към земята му казах:

„Един приятел ми каза, че ако искам да променя нещо в живота си да потърся Рамос-„червения“. Не знам дали това сте вие, но ако е така бихте ли ми обяснили по какъв начин променяте хода на събитията в живота на хората, че така ви търсят?“

„Да, това съм аз, Рамос. Но защо са ми прикрепили „червения“ нямам ни най-малка представа. Аз не правя нищо. Дори понякога не говоря, а просто давам пример. Който може да вижда какво правя и къде стъпвам, се научава на всичко. С това изместват фокуса на тежестта и забравят старото, защото всеки вече е събрал доста нови преживявания, които въпреки, че на моменти са страшни и разтърсващи, след време им липсват и се връщат отново. Но вече не защото са зациклили, а защото искат да го направят отново, като че ли преминават второ ниво. Но първия път е най-трудно. Кой каза, че те прати при мен?“
„Ралски ме прати при вас.“
„Добре, познавам го ще трябва да поговоря с него за нещо и пак ще се срещнем. Ела утре отново за да изясним някои подробности и си носи отново термоса. Добре си направил, че е бил с теб, защото тук можеш сериозно да се обезводниш, а това няма да ти е от полза по пътя на където и да тръгнеш по света.“
„Не знам как да ви благодаря, че все пак ви открих, защото ви търсих 14-сет дни и чак днес се срещаме. Оказа се, че много малко хора знаят за вас и не се интересуват от това какво правите.“
„(смях). Дълбок гърлен смях. И аз не се интересувам от другите да ти кажа. И ако ме попиташ кой живее отсреща ще вдигна рамене и ще ти кажа, че ако толкова те интересува ще те пратя  да го попиташ. Аз се интересувам единствено от водата и живота си. Всичко друго е на заден план. И държа да ви кажа, че е рано да ми благодарите за това, което сами ще си причините когато сте с мен. Аз дори нищо няма да направя за вас. Вие сами ще осъзнавате какво правите с вас самите. Не аз, а вие сте тези, които ме търсите. Нали не сте забравили.“
„Разбрано, утре ще се видим отново. До скоро.“
Рамос седна на единия стол, поглади се по главата и каза тихо на себе си:
„И този ли човек е изгубил своя път, че е дошъл при мен? Явно това ще се превърне в бизнес, защото много бързо се разчу как ходят с мен в пустинята и се връщат чисто нови хора от там. А дори не говорим толкова много, защото аз малко говоря. Ще видим какво ще стане и с него...“
След вечеря Рамос намерил Ралски в кръчмата, където винаги е бил и го попитал защо го е насочил към него. Тогава на развален и трудно разбираем език той успял да му каже:
„Т-и  с-и  в-е-л-и-к  м-ъ-ж...“
Повече не успял да промълви и дума, а само го гледал недоумяващо и се чудел какво още да му каже. Нямало сила, която да му отвори устата да говори повече.
Така сутринта след закуска Рамос чакал на верандата си въпросния човек, на който така и не разбрал името и с какво се занимава. Не беше преглътнал и втората глътка от кафето си, когато видя, че човека когото чакаше идва. Проследи го с поглед как бързо пристигна от далечината до външната му врата. Стана и го поздрави. Покани го да пият кафе и го попита с какво се занимава.
„Писател съм на свободна практика. Разочарован съм от много неща свързани с този отрасъл и толкова се бях вглъбил, че изгубих поглед от реалността и сякаш после ме достраша да пристъпя към нея. За това от много отдавна се опитвам да надмогна страха си, но така и не успях.“
„Мисля, че ще се справиш. Взе ми си едно одеяло, термоса с вода и връхна дреха. Всичко друго го остави на мен. Следобед тръгваме, за да изпълним задачата, заради която си тук.“
„Аз бях толкова въодушевен от възможността да направя нещо за скапания си живот, че забравих, че имах кафе на масата. Чувството беше неописуемо и сърцето ми се разтуптя от радост. Нямах търпение да стане 14:00 часа, за да потеглим. Въпреки, че не се бях замислил, че това е времето на най-голямата жега и обикновено хората се крият на сянка и само змиите излизат, за да се препичат.“
Така след 5 часа тръгнахме за оазиса Тозéр... Още като слязохме от джипа му и стъпихме на пясъка се зачудих какво правя тук. Той видя това и ми даде лист хартия сгънат на 4 и ми каза да го прочета. Отворих го и видях нещо изненадващо:

„Здравей, пътешественико! Не знам какво са ти казали и защо си тук, но искам да знаеш нещо много лично и това нека ти е като мото през време на престоя ти. Дишай през устата, за да не изсъхва и да не хабиш водата, която е истинско злато в пустошта къде вече се намираш.  И колкото по-малко въпроси задаваш на мен, толкова повече време ще имаш за себе си. Ако спазваш тези прости правила в пустинята, докато си с мен, ще ти е много приятно. Не казах, че ще ти е лесно, но пък може да приемаш нещата с усмивка... Това е моето упътване към теб!
„Няма да крия, че много бързо объркването като усещане ме връхлетя и се опитах да го прикрия, но опитния ми водач,  ме „надуши“  и“... веднага каза:
„Ти не си щастлив човек. Не знам какво толкова си правил през живота си, какво толкова не си направил в него, но за мен ти си нов свят, който аз също опознавам. Вярно е, че аз сам съм избрал своя път, но ти избра да бъдеш тук. Дадох ти това писмо, за да повдигна духът ти, а не да хленчиш. Не обичам женчовците и тези, които знам, че могат, а те искат да ги нося на ръце. Няма да стане! Оставям те тук да изгниеш и току виж си се съвзел, че някои неща зависят само от теб. Нека продължим напред. Не сме дошли тук да ти изнасям лекция, а да помълчим заедно и да извървим едни 1оо км до оазиса.“
Тръгнахме през пустинята и знаех, че все още можех да се откажа, но също така се питах защо да го правя. Какво ме кара да вървя напред и какво ме връща. Защо да го правя, по дяволите, след като знам, че това няма да ми помогне. Тогава какво?
„В главата ми настъпи пълен хаос от мисли и чувства-от страх до злоба към всичко около мен. Не разбирах какво става и имах чувството, че краката ми бяха циментирани с тежки блокове и всяка крачка ще ми откачи крака от тазовата ябълка. Започнах да агонизирам от породените ми вътрешни страхове и нямах никаква идея как ще премина през пустинята в това състояние. Та аз вече си поставих диагноза на провален човек и нямах ни най-малка представа защо. Обаче това, което трябваше да правя, е да крача с въображаемите си тежести на краката, които виждах и усещах само аз. Нищо, че носех раница на гърба си, тя не се брои в този момент!“
Рамос не спря да крачи и да повтаря, че не бива за щяло и нещяло да пия вода, само защото устните ми са се напукали. Това не е от жаждата, а индикация на слънцето. Ако не искам да виждам постоянно вода, както обикновено се случва по тази част на света, нека спра да си мрънкам под носа, а да се стегна и да започна да се наслаждавам на забележителностите нищо, че са само от пясък. Поне дюните са различни по големина, форма и заради различния ъгъл на слънцето придобиват различен цвят. Първия ден не беше от най-лесните, но някак знаех, че вече сме към края на ходенето през тази пуста земя. Тръгнахме по-късно и това беше добре... е поне така си мислех. Оказа се, че ще спим навън под звездите. Когато разбрах това, го попитах:
„Ако завали дъжд какво ще правим?“
„Тук не вали дъжд, както в твоите представи!“
„Ами ако ни нападне нещо, какво ще правим?“
„Няма кой да ни нападне, освен собствените ти страхове, които не те пускат дори когато искаш да спиш!“
„А ако ни ухапе змия?“
„По скоро бих ти казал, че щом заговори за змии знай, че ти вече имаш една в теб, навита в гръбначния  стълб и ако млъкнеш можеш да я чуеш какво ще ти каже!“
„Какви ги говориш, какви змии има в мен? Щом в мен има, значи и в теб има такава, така ли?“
„Да, но моята не скита като твоята да те търси. Моята ми помогна да намеря себе си и да спра да се лутам, нищо, че обикалям пустинята вече 40 години! Не смятай, че съм се загубил като ти кажа, че я обикалям. Благодарение на змията в мен, аз намирам пътя без каквито и да било външни обозначения. Слушам какво казва тя и вървя през пясъка със затворена уста. А ти не спираш да хленчиш!“

Това бяха последните му думи буквално за няколко часа. Залеза и съзерцаването му погълнаха цялото време и буквално ние се озовахме в мрак. Освен да гледам пясъка, сега се налагаше да се страхувам и от този черен и непрогледен мрак. Освен това стана и студено. Нямаше как да видя какво се случва до мен дори на една ръка разстояние. Наложи се да се свия като „копче“ и така да си мисля, че ще мога да спя. Признавам си, не можах да мигна цяла нощ от мислите в главата си. Натисках пясъка и треперех. Питах се, как е възможно този човек да не ми каже да си взема дебели дрехи за през нощта, а сега трябва и да стоя на едно място. Не знам дали няма да заприличам на шушулка до сутринта. Не стига, че мислите ми не ми даваха мира, ами и студът се оказа толкова изненадващ. Уж сме в пустинята, а сякаш сме на северния полюс. Така и не издържах и станах. Започнах да ходя, да клякам, да правя лицеви опори. И някак започнах да се сгрявам. В този миг настъпих нещо с десния си крак. Замръзнах на място. Зачудих се, какво ли може да е това? Хиляди неща ми минаха през умът и се чудех какво да направя-да избягам ли, да викам ли или да се наведа и да опитам „да видя“ в този мрак какво има под кракът ми. Оказа се мида с едно камъче. Замислих се как е стигнала тази мида тук като наоколо няма нищо освен пясък. В един миг седнах на вече изстиналия пясък и чух в себе си: „Мактуб“. Какво ли значеше това? Сега и това ми се стовари на главата, да има да го въртя във всички посоки, както топчетата в джоба ми, с които не се разделям. Исках и огън да си запаля, но нямаше с какво, освен да изгоря аз, но ако го сторя няма да стигна до оазиса...

Така дойде сутринта. Една от най-трудните сутрини прекарани в моя живот и то в пустинята. Зората се беше показала, а следите на слънцето бяха като предвестници на слънцето, което се издигаше бавно по традиция. Не бързаше за никъде. Когато отворих очи видях, че Рамос беше се загънал с нещо като покривало и спеше дълбоко. Не издаваше шум и станах, за да видя дали диша... Тогава видях, че той спи с голям нож в ръка и не мърда, а аз горкия не мигнах цяла нощ, защото ми беше студено и умирах от страх. Тогава се сетих, че пъхнах в джоба си онази мида. Извадих я, а тя се оказа, че не беше сама. С нея имаше и едно червено камъче. Сякаш някой си ги беше сложил там, не за да ги намеря аз, а за да се чертае нещо. Разглеждах ги и още повече въпроси изплуваха в съзнанието ми. Защо са тук?Кой ги е оставал? Защо ги взех? Ами ако дойдат да си ги потърсят?

Слънцето се показа от най-високата дюна и аз видях, че все пак не сме били на открито, а някак няколко дюни са ни пазили от студения вятър. Когато Рамос стана  каза, че цяла нощ е спал много добре, защото пясъкът се бил нагрял толкова, че дори нямал нужда от завивка. Едва сутринта се завил, защото усетил съвсем леко хлад. Тогава ме попита как спах. А аз му се развиках:
„Защо не ми каза, че ще е студено през нощта? Защо не ми каза да си взема топли дрехи? И защо спиш с този нож, а аз нямам такъв?“
(смях). Много се смя Рамос преди да отговори...
„Това е част от твоя път, забрави ли? Не съм те викал да идваш, ти пожела. Явно или бягаш от нещо или от самия себе си, искаш да се отървеш. Но ако е второто искам да ти кажа, че си на грешен път. Няма как да избягаш от себе си, дори и да ти се иска. За това спри да се страхуваш и започни да се наслаждаваш на всичко, което те заобикаля.“
Тогава той му разказа как не е мигнал цяла нощ и какво е правил през цялото време. Също така разбра едва на сутринта, че пясъкът е бил топъл, а той дори не бил разбрал.  Рамос продължи да се смее на моето нещастие. Умирах от срам, страх и в мен се образува облак от недоверие, омраза и гняв!
„Ето заради това, не обичам да говоря много. Но с примера си бих ти дал много повече отколкото си мислиш. Аз също мисля, но не за това, което ти мислиш. А ти преминаваш от страх в страх, от сезон в сезон. Защо го правиш ?“
„Не знам, но бих ти предложил да тръгваме. Искам да те питам защо не взехме камили да ни носят, а ние трябва да вървим вместо тях?“
„Защо са ти камили, ти крака нямаш ли си? Защо искаш все някой друг да свърши това, което на теб ти е дадено да правиш? Ти явно забравяш, че краката са ти за това да се предвижваш и заедно с това да спомагаш за транспортирането на хранителните и био-химичните процеси да протичат по-качествено. Ти искаш да се случват нещата в живота ти, а нищо не правиш за това. Е, как да стане мой човек? Ти явно искаш да можеш да контролираш всичко, но отдавна не знаеш как. И разбери, че когато се опитваш да контролираш всичко, ти не се забавляваш въобще. Отпусни се, дишай, тръгни по пътя си и живей в радост. Но хайде стига приказки, да тръгваме, защото е време да се наситят с  живот празните думи!“
Така започна втория ден от разходката. Но водата ми свърши. Добре, че се оказахме в местност, където има кактуси, от които можем да вземем сокът от сърцевината им и да я изпия. И все пак някой трябваше да знае, че от там може да се пие. Но научих чак когато имах нужда-не и преди това. И колкото не мога да изпия разбрах, че мога да си я прибера за по-късно. Започнах да разбирам защо той не ми каза да си нося храна и да си взема повече дрехи. Храната не я носим, защото не сме дошли тук да се угояваме, а да се пречистя. Относно дрехите не съм тук на хотел, че да се обличам и събличам. Тук съм, за да намеря онази част в мен, която съм загърбил от житейската мъгла и да я преоткрия наново и да се събудя за нов живот. Да съединя онази прекъсната част в мен, която не прави добра свръзка и проводника, който трябва да съм, не провежда правилно природния ток. Това беше истински шок за мен, когато разбрах, че причината е в мен, а не в околните. Все си мислих, че всички други не са наред, а аз съм бистър извор. Оказах се по-затлачен от пълноводна река, завлякла хиляди детайли по пътя си. Как тогава исках да спя, да живея и дишам без да се озъртам от страх, че не познавам всеки следващ миг.

Ходенето започна да помага на онази утайка в мен да се рециклира и нещо започна да се прояснява от единия край на съзнанието ми. Тогава разбрах следното: Нямаше как да знам, че всяко едно изпитание ме шлифова. Момента на изненада в живота ми, провокира в мен истинската ми смелост.
Ходенето продължи днес почти цял ден и без много почивки. Тук нямах никакъв избор. Защото колкото повече стоях толкова по-лошо ми ставаше от жегата. Нищо, че е суха, все пак си е повече от 50 °C. Към края на деня седнахме, защото краката ми пулсираха, чувствах се толкова задъхан, а и праха, който се вдигаше не ми понасяше никак и на няколко пъти си мислех, че ще си изповръщам вътрешностите. Тогава Рамос ми каза нещо странно:
„Трябва да излееш гневът си тук, в пустинята, за да не го носиш никъде и никога със себе си повече. И аз дори нямам желание да ти го нося през целия път... Трябва да откриеш своя начин... за да се отървеш от това. Вярно е, че не си успял да се реализираш по начина по-който ти се е искало... но какво от това! Заради това си тук. Аз не те съдя за нищо, просто ти акцентирам точките по които можеш да работиш. Все пак живота си е твой, както и посоката.„
„Не знаех, какво да кажа, нито как да се изразя. Много от нещата ми бяха чужди, непонятни и много ме беше страх. Както и ме беше страх да не потъна внезапно в някоя пясъчна дупка.“
Ето още едно писмо, което може би щях да ти дам да прочетеш по обед за почивка, но сметнах, че нямаш нужда от такава и продължихме, за да извървим повече днес. Заповядай.
Аз взех писмото и се замислих. От къде идват всички тези писма. Адресирани са до мен, но нямат печат. Все пак пътуват с нас, но не виждам пощальон да ги дава на Рамос. Отворих го и там пишеше:
„Не казвай не мога. Дори не си го помисляй да се шегуваш с това, защото съзнанието ти няма чувство за хумор! Приеме ли го за истина(защото ти си се изгаврил с него), ще ти го повтаря всеки път когато започнеш  да правиш нещо ново и трудно за теб!!! Това ли искаш?“
Дясното ми око се насълзи. Тези редове отключиха в мен нещо, което аз не познавах. Сякаш стената, която бях изградил толкова успешно, започна да се срутва сама и започнах да се чувствам беззащитен. Неусетно легнах на земята, този път от топлия пясък съм заспал без дори да разбера как.
Сутринта на третия ден Рамос ме събуди, а аз дори не знам как така съм спал непробудно. Още със ставането си получих ново писмо адресирано до мен. Отворих го веднага и там имаше само едно изречение: „Човек е щастлив, когато притежава това, което сам обича, а не това което другите харесват.“
Сутринта на 4-тия ден получих още едно писмо. Не знам защо, но си мислех, че това ще е последното писмо. Да си призная, от начало ми беше много досадно да гледам какво пише в тези писма. Обаче дори не разбрах къде започна забавната част с тях. Отворих веднага листчето и там видях нещо изключително:
„Много често опитваме да направим нещо голямо без да осъзнаваме, че най-голямата част от живота е направена от великите малки неща. Живей автентично и цени всеки безценен момент от пътуването си.“
Вървенето отново започна, но не беше вече толкова тягостно и бездушно. Всяка крачка имаше своята заветна цел-оазиса. След стотина крачки в далечината се видяха някакви фигури като нас, наподобяващи керван. Когато се срещнаха двата кервана в пустинята бяха на 280 метра надморско равнище. Тогава журналиста без да знае, че не трябва да заговаря никого от другия керван(защото това е част от вековната спогодба между племената), просто се провикна след като засече очите на другия:
„Колко още остава до оазиса?“
Тогава от срещната страна човека със зелените очи задигна ръкава на дрехата си, погледна китката си и  погледна към него и каза:
„Когато стигнете 525 метра надморско равнище завийте на ляво. Там може да има човек или знак, който да ви упъти, че сте на прав път.“
Журналиста погледна необятната шир на пустинята и се плесна по челото с думите:
„Дано си прав...“
Рамос ме погледна и попита:
„Защо не питаш мен, а този чужденец. Никой не чака да задаваш въпроси на чужд човек тук. Човека за това си погледна китката, за да ти покаже, че е искрен и добронамерен към теб с отговора си, а не те праща в друга посока докато те гледа. Ти си доверчив към чуждите, а страхлив към близките. Странен човек си ти!“
„Как да те попитам като ти мълчиш по цял ден и постоянно ти гледам гърба. Ти да не мислиш, че е много лесно за мен да стоя мълчалив. Не стига, че всичко около мен е в пясък, а и душат ми заприлича на него.“
„Наистина очаквах по-късно да го кажеш това, но сега ми хареса. Заслужаваш да ти кажа нещо интересно. Нека поседнем.“
Така те седнаха с гръб към слънцето и погледите им се срещнаха.
Рамос си пое въздух и каза: Камъка си тежи на мястото, но не забравяй, че има един феномен, за който са разказвали велики хора по тази земя. Как уж си тежи камъка на мястото, но в същото време се движи през пустинята сякаш тя има някакъв невидим наклон. Но уви, тази, в която сме е цялата в наклони. Е, как става тогава хем да си тежи, хем да се движи сам! Би ли ми обяснил ти от кои си?“
Нямах какво да кажа и заради това наведох глава. За пореден път той беше толкова прав, че аз бях разобличе. Но хубавото беше, че нямах много време, да се чувствам не както трябва, защото трябваше да продължаваме.
След 7 часовото ходене отново под жаркото слънце седнахме, за да си починем и едновременно да се огледаме за висока дюна, за да ни запази през нощта. Последното нещо, което чух от него преди залеза да настъпи беше: Ако за миг допуснеш, че хората в живота ти играят ролята на огледала, ще се окаже, че разполагаш с изобилие от ценна информация, която ще ти помогне да опознаеш себе си. Използвай я по предназначение и не си губи времето. Лека нощ от мен...

В един миг през нощта ме втресе и се събудих. До сутринта преминах през целия си живот. Спомних си как исках да стана велик журналист, как исках да бъда признат в отразяване на новините или номиниран писател, но нищо от това, което исках не стана така както го исках. Нямам си и на идея защо, но в един миг осъзнах, че за да е така има защо... Сега когато съм тук (4-ти срещу 5-тия ден) потока на мисълта не ми причинява такова неудобство, че да следя всичко, което бълва главата ми. Замислих се, че това прилича на онова състояние, в което милиони хора са в транс и четат всичко за да са информирани, а вечерта не ги притеснява нищо, че сънуват кошмари, защото вземат сънотворни. На къде отива този свят? Уж искаме да напредваме във всичко, а някак сме изоставили всичко друго свързано с нас. Питах се защо този човек, с когото съм още от сутринта ме кара да пия само една глътка вода и ми дава нещо като онова, което дават в църквите... забравих му името! Няма храна, няма удобства, няма излишни неща, с които съм свикнал-има само пясък, свобода на мислите и много отделяне на пот. Не съм се къпал вече 4 денонощия, а даже не знам колко още път ни предстои. Не знам къде сме, освен че сме под звездите в пустинята. Но пък за първи път преживявам всичко отново и разбирам какъв пропуск имам относно живота си. Какво е станало, защо е станало? Но разбирам, че сега не съм в тази амнезия, в която бях до онзи ден. Нагълтах се с много прах от тази пустиня, стоя гладен, мръсен, ядосан на себе си и бесен на света, че за да живея трябва да робувам. Сега Рамос спи, а аз продължавам да робувам на мислите си... Докога това ще продължава...
В този миг нещо ме погали по лицето, сякаш майката Земя ме приветства с добре дошъл за първи път в този живот. И от всички мисли една се стрелна като острие: Ти отиде толкова далече, до където можеше да виждаш с очите си. А когато стигна там, разбра, че можеш да виждаш още по-далече. Тогава станах и се загледах в далечината. Зората тъкмо се настаняваше на хоризонта и някак от само себе си си поех дълбоко въздух. От толкова време насам сега разбирам какво е да дишам освободен от всичко. Искаше ми се да събудя Рамос и да му кажа, че зората е тук и си общува с нас чрез цветовете си, но като се сетих за ножа в едната му ръка и тръпките, които ме побиха ме отказаха. Стоях безмълвен и наблюдавах как вятъра се закача с пясъка, образува малки завихряния и на моменти успяваше да го откъсне от мястото му.
Няма как да кажа колко време съм прекарал в мисли за живота си, но когато Рамос стана от сън, чух нещо от устата му, което  никога няма да забравя: Животът не е сложен. Ние сме сложните. Животът е прост и простите неща са правилните... Да ставаме и да тръгваме, че днес е важен ден за теб!
„Изпи ли си водата?“
„Да. Още преди часове го сторих.“
„Добре си направил. Ето ти късчето, което ти дава всичко, от което имаш нужда в тази част от живота си. Отвори длани.“
Тогава единия отвори ръце и другия пусна квадратното парче хляб. Веднага го пъхнах в устата си и затворих очи, както той се опита да ми втълпи вече 4 дни...
Тръгнахме отново да ходим и не бяхме преминали през големите дюни, които виждаха очите ми и пред нас се озова мястото към което ходихме толкова време. Когато го видях очите ми се напълниха със сълзи, коленичих на пясъка и се наведох към него, за да изкажа своята благодарност към гледката, която превъзхожда сетивата ми. Тогава чух Рамос да казва:
„Ние можехме да сме тук още на втория ден, от както тръгнахме от моята врата на къщата ми. Но ти имаше нужда да останеш сам със себе си и заради това ти дадох време да го изживееш. Ти се беше лишил от това си удоволствие. Ние се въртяхме в кръг през цялото време и понеже оазиса е ниско долу, ти нямаше как да го видиш  от периферията през която те прекарах. Имаше нужда да останеш гладен, жаден и мръсен, за да оставиш тялото си намира, а да откриеш душата си. Тя ти е крещяла толкова време, а ти си я потискал и си ѝ причинил такова лично негодувание. А сега като те видях да коленичиш и как се насълзиха очите ти разбрах, че сме изпълнили своята задача. Ти достигна своето първо стъпало. За мен беше чест да те доведа в пустинята, където трябва да останеш толкова, колко ти е приятно. А когато приключи престоят ти ще ме известят. Доре дошъл в оазиса Тозéр.“

Хората от оазиса излязоха и ни посрещнаха сякаш сме ходили някъде на далече и сега се връщаме. А то не беше така. Когато се появи старейшината дойде и ме прегърна с думите: „Човек обикаля света в търсене на това, от което се нуждае, за да се завърне и да го намери в къщи.“
Много дълго тези негови думи стояха в съзнанието ми и се опитвах да разбера какво искаше да ми каже с тях. Или изпусках нещо или нещо предстоеше да се случи! Аз лично дори не знам защо дойдох тук, а той ми казва, че вече съм се върнал у дома... Моят дом е там някъде, където оставих всичко и тръгнах. Все още не бях разрушил моста след себе си, за да се върна, но наистина бях любопитен какво предстоеше да се случи. Аз тръгнах, за да се освободя от много невидим товар за околните, а осезаем за мен. Все още си мислех, че някой ще ме държи отговорен за живота ми и заради това нямах право дори на една грешка. Нищо, че до този миг целя ми живот до тук се оказа грешка. Докато пътувахме към оазиса се замислих над нещо, че животът е уникален - никога няма да пропусне да ме изпита дали думите и делата ми вървят ръка за ръка!

Хареса ми, че всички дойдоха, поздравиха ме за добре дошъл и се пръснаха след това. Никой не ми досажда, че бях чужденец. Сега мога да наблюдавам езерото под една палма. А с периферията видях как един младеж вадеше вода от кладенеца с един кожен мех и веднага поисках да видя как става. Станах и отидох да наблюдавам целия процес. Докато вървях към кладенеца не отделях поглед от съоръжението, каквото не бях виждал до сега. Младежът дори ми напълни вода и я остави настрани, за да мога самостоятелно да си я взема и аз веднага отпих. Сякаш някаква топлина се образува още с пиенето ѝ. Докато слизаше водата в мен, усетих онова прекрасно чувство, което само живота ти дава, когато вдишваш сутрин свежия въздух. В много от случаите хората са без ясна цел къде ще бъдат след вземането на определено решение, глътка по глътка!
Откъс от романа МАХДИМ! издаден през март 2015г.