Спомен за леля Ценка от с.Родина...

снимка, която ми даде мъжа ѝ
В вторник на 01.08.2006г. помолих чичо Сашо да ми съдейства за намирането на къщата на леля Ценка от с.Родина(зад село Добри дял).
Закъснях за уречения час и отначало си помислих, че няма да се съгласи да дойде с мен с колата. Просто щеше да се повози с мен. Но въпреки, че закъснях отидох до тях с надеждата, че ще се навие да дойде въпреки моето недоразумение. Съгласи се и тръгнахме. Не каза, какво му е коствало за да тръгне точно тогава, когато аз исках, а не когато се разбрахме... Извиних му се все пак и тръгнахме.

Отново извървяхме пътя до там, само, че сега разликата беше, че вече аз карах кола и бях на 26г., а не тогава когато сме ходили да стоя на задната седалка и да гледам само-безучастен защото съм бил на 9-10г.
Пътя си е един и същ леко разбит на места, а на места по-хубав и от магистралния път. Пътувайки сърцето ми тръпнеше, защото най-накрая имах рядката възможност да осъществя желанието си да отида поне още веднъж.

Минахме през село Добри дял и влязохме в дълбоките гори на село Родина. Въздух и красота да искаш. Гъсти дъбови и борови гори да искаш, мирис на стада от крави и овце и кози... Градските чеда може и да не знаят, какво е това. Типичен балкански аромат в съжителство с околния свят.

През цялото време с чичо Сашо си говорихме и оглеждахме гористите местности, като че ли и на двамата ни се искаше да спра и да се потопим в тях. Но не, аз имах цел и тя беше важна за мен... горите и разходките друг път. Криволичейки през улиците на селото пристигнахме до мястото пред къщата.

 Колко топли спомени ме връхлетяха от незнайни тогава, а знайни сега... Голямата дървена масивна врата(тогава така ми изглеждаше, защото бях малък), но вече беше избледняла съсухрена, неподдържана и сякаш изгубила своя живот... Време, време, куче лае, петли пеят, а аз съм тук отново. И това като звуци си е отново същото(все пак сме на село), и аз отново съм тук. Стоя и се оглеждам. В далечината от къщата се чуваше високо пуснат говор на телевизор. Понеже къщата е доста навътре от входната врата. Аха, казах си на ум, тука има все още живот. Въпреки, че не исках да се примиря с факта, че очите ми виждаха некролога на който е написано, че леля Ценка от 9 години не е между живите. Звъннах няколко пъти но непрестанно вътре в мен говореше глас: „Какво правиш тук, нея я няма!“ Но бях си казал, че съм тук пред вратата и ще стоя тук докато излезе човек за да се срещна с него. Една пустота лъхаше от този момент. Чуваше се кучешкия лай вътре в къщата и кокошки с петел имаше, защото ги виждах...значи има човек вътре, но може да не ни чува. Въпроса беше, кой е вътре и дали е същия дядо, който помня смътно от детството си, когато идвахме тук.

В статията която съм писал в записките си по книгата: „Триумфалната история на Ледения Каньон“  съм записал, че сега отивам да обядвам и че след час и половина ще продължа...

Изведнъж музиката от телевизора спря и възрастен човек излезе през вратата на къщата си вътре...Още щом го зърнах разбрах, че това е дядото, който беше тук когато идвахме. Значи дядото беше жив(поне той). Дани ни приеме си казах аз и още много неща исках да го питам. Но исках и тя да е тук-леля Ценка, не той. Но човека беше отворен за света въпреки, че го посещават само децата му и се чуват по телефона.
Когато излезе му обясних, кой съм, от къде съм, какво ме води тук и за какво го безпокоя.  Но той не можа да ми помогне с информацията, която търсех и исках. Въпреки, че му задавах въпросите си. Времето през което е останал сам не е пощадило базата му данни и той сякаш вече беше станал безличен. Сякаш спомена на времето не му помага а го заличава. Въпреки това бях щастлив, че стъпих там може би за последен път(въпреки, че селото не е далече). Освен това някакво интересно вълнение в мен се надигна, че тук е била жива, крачела е изключителна жена каквато е била Леля Ценка. Тя е направила нещо с мен. Сякаш е закодирала или събудила нещо дремещо в мен още тогава, но не е казала на никого(т.е. моите родители) за това.

Дядото си каза името, но не го запомних и ни пусна за малко в двора си. Вярно, е че пътуването до тук касаеше само мен исках да направя това посещение като поклонение пред тази значима за мен жена. Нямах оправдание да не го направя. 

Леля Ценка остава в паметта ми като една душа, което ми е дала неща за които не знам нищо, направила е нещо за мен и то стои като отпечатък в съзнанието ми. Още в детството си знаех, че нещо „не е наред“(както биха се изказали много „експерти“) с мен. Още тогава знаех, защото виждах и сравнявах своите интереси с тези на другите. А това с годините разбрах, че е губене на време и голяма грешка.  Не се вълнувах от детските игрички с децата, а гледах звездите. Ето днес отново се върнах години назад за да отдам почит към тази жена, но да си призная нищо видимо не ме е карало...но ако тръгна да разказвам за невидимото... Аз не живея нито в миналото нито в бъдещето само...защото настоящето е пътепоказател за мен. Въпреки, че да си призная нищо от бъдещето не ме вълнува, защото търся всички отговори назад от миналото си и не само моето.

За това тя остава жива и спомените ми:


Лельо Ценке, ти остави светла диря в сърцето ми. БлагоДаря ти от дъното на сърцето си. Почивай в Мир!